Архимандрит Методий
България и Света Гора
Фрагмент
Отдавна, още от детинство, имах силно желание да посетя Светата Атонска Гора, за която бях много слушал и чел, и която в моето въображение се рисуваше като приказен райски кът с многочислените си черкви и тайнствени служби, с камбанните звънове, които будят горските долини, обрасли с вечно-зелени дървета, със своите библиотеки, в които лежат многовековни, изследвани и неизследвани, книжовни съкровища.
И едва преди една година Бог ме удостои с тая милост.
На 28 април 1942 г., след едночасово мъчително пътуване с аероплан (за пръв път пътувах с такъв), в 5 часа и десет минути след обед пристигнах на Солунското летище. Направи ми впечатление лошото шосе от летището до града, затова неволно си помислих: „това ли са прехвалените асфалтирани американски шосета?”
Пристигам в българския клуб – едно двуетажно здание в центъра на града, близо до пристанището. В туй учреждение български чиновници улесняват местните или пристигащи българи. По телефона съобщиха в щаба на нашата военна част, откъдето веднага изпратиха лека кола и след три минути аз бях пред щаба.
Германският и български щабове се помещават в едно здание до самото пристанище, грамадно, шестетажно, боядисано в бяло. Германското и българското знаме се развяват едно до друго. Приет бях най-радушно от нашите офицери и веднага пристъпих към въпроса: как да замина по-скоро за Света Гора. Казаха ми, че трудно се отива, но ми дадоха уверение, че ще направят възможното, за да се уреди нещо, а сега понеже бе настанало време за вечеря, заведоха ме в ресторант „Олимп”, гдето нашите даваха прощална вечеря на г. поручик Д.
Приех, значи, от дипломатически съображения. Впрочем имаше и други духовни лица: свещ. Христо п. Маринов, мой другар от университета и един о. Дякон (о. Йеромонах Генадий, управляващ българската църква, беше по това време в София).
Ресторант „Олимп” е голямо заведение с няколко зали. Нашата трапеза, на която бяха поканени около 40 души българи, военни и цивилни, беше сложена на един вътрешен балкон, от който долу се виждаше голяма част от едно странично отделение на ресторанта, в което почти всички маси бяха заети от германци.
Започнахме вечерята. Постепенно се заеха всички маси, засвири оркестър и запя женски глас. Някои ставаха да надничат от нашия балкон, защото оркестърът и певицата бяха току под нас. Тук аз забелязах, че по стените на залата под нас имаше нарисувани голи човеци в неприлични пози. На моето очудване, един от сътрапезниците ми се наведе към мене и ми пошепна в ухото:
– Кабаре!
И, виждайки моето мълчаливо недоумение, любезният съсед побърза да ме осветли:
– За съжаление, тука всички по-хубави ресторанти са изписани подобно на този. Весел и безгрижен народ!
И разбрах, аз, че за да стана половин хаджия, „писано” ми било да видя и такова заведение!
Много шлагери на гръцки, немски и френски изпя певицата. Часовете летяха, животът в ресторанта беше в своя разгар. Десетки келнери носеха една след друга поръчките, а стотици мъже и жени ги консумираха. Имаше лошо опечено месо, пресни и солени риби, разни салати, различни сортове ракии, вино и бира. От пушене въздухът стана непоносим и за самите пушачи. След настояване от моя страна, моите сътрапезници ме освободиха да си отида по-рано.
(...)
И спомних си, че св.ап. Павел няколко пъти е посетил тоя исторически град, проповядвал е в него Словото Божие, основал е църква тук и ни е оставил две послания до солунските християни; и разбрах, че са блажени всички, които с търпение и благодарност към Бога понасят заслужено изпратените им изпитания и така постигат спасението на душите си.
Центърът на българската колония в Солун, – това е основното училище, двуетажно здание, в което има кухня и трапезария. След Европейската война то е било предадено от гърците на сърбите, а днес храбрите германци отново са го върнали на неговите стопани. Вече 300 български деца, броят на които растеше всеки ден, от ранна сутрин до късна вечер прекарваха в училището, гдето преминаваха един предварителен курс по български език и българска история. Повечето от тях не са знаели български, защото той е бил строго забранен. Но, някои, научени тайно от родителите си, въпреки страшната опасност от шпионите, говорят добре български. От тях е съставен хубав смесен хор, който пее на Св. Литургия в българската църква Св. Георги.
В Солун останах три дни, докато се нареди да замина. Всички оцелели коли, лодки и параходи, годни за работа, са реквизирани, заедно с персонала им, от германците. И трябва да се каже, че този персонал е твърде доволен, защото освен заплата, получава и хранителни провизии, даже два пъти седмично месо, това, за което сега в Гърция може само да се мечтае и сънува. Частни коли почти няма, с редки изключения. Файтони – никакви, защото конете са измрели. Трамваите в Солун ми се показаха направени сякаш от ръждясала тенекия; те често спират насред пътя и ги поправят с часове, тъй че пътниците са принудени да продължават пътя си пеша, по дългите, напечени от южното слънце улици.
Благодарение на германските военни, нареди се и аз заминах от Солун с гръцката гемия „Елисавета” на германска служба, която пътуваше за Йерисо. Най-после моето желание се изпълни и на 2 май, събота, в 12 часа по обяд аз стъпих на благословената Атонска земя, на източния бряг в пределите на манастира „Пантократор”.
(...)
Ето как описва Света Гора писателят от 14 век Никифор Григора:
„Планината Атон е достойна за очудване, защото се отличава както с твърде благоразтворен въздух, така и затова, че е украсена с обилна и разнообразна растителност и твърде щедро удовлетворява естетическото чувство на нейните обитатели. Отвсякъде се носи благовонният мирис на цветя; слънчеви лъчи галят повърхността на планината; тя се зеленее с разновидни дървета, богата е с гори и разноцветни ливади, оглася се от пеенето на разнообразни птици; летят около цветята рояци пчели и пълнят въздуха с тихо бръмчене. Всичко туй се слага като че ли в една чудна разноцветна тъкан, която доставя наслада не само пролет, но и във всяко време и сезон; и четирите годишни времена се съединяват в един непрекъснат ред на удоволствия и наслади за човека, особено когато се разнася из средата на гъсталака утринното пеене на славея, който възпява Господа заедно с монасите. Местността се напоява от изобилни природни води; ручеи, тихо и като че тайно един от друг, извират из недрата на земята, съединяват се в поток и радостно ромолят, като че изпълняват особено назначение, с което допринасят за приятното настроение на монасите и им дават повод да възнасят топли молитви към Бога”.
Но изключителната зима на 1941-42 година е била тежка и за Света Гора. Студът се задържал, поради което измръзнали всички лимонови и портокалови дървета и една значителна част от маслиновите и смокиновите. За някои свети обитатели това е чувствителна загуба. Така скитът „Св. Илия” е имал 300 лимонови и 70 портокалови дървета. Всяко дърво е давало годишно: лимоновите до 2 000, а портокаловите до 1 000 зърна. От продажбата на тая благодатна реколта е идвала единствената издръжка на братството, достигащо преди Балканската война 350-400, а сега 80 души, предимно стари и немощни монаси.
Беше прекрасно майско утро – Неделя на самарянката – около 6 часа, в промеждутъка между Възкресното бдение и късната Литургия. Манастирският градинар о. Йоан ме заведе в градината на тоя скит, основан преди два века от знаменития старец Паисий Величковски (1794), родоначалник на руското старчество от 18. век; и достигнал своя разцвет в миналото столетие през игуменството на един българин – Архимандрит Паисий от Бесарабия.
Всички дървета в градината бяха не само отсечени, но и изкопани от земята и нарязани на дърва за горене – така са били измръзнали, че нито едно от тях не пуснало фиданки! ...
Статията е част от специалното издание "Светогорски лист", май-юни 2008 г.
Текстът е публикуван за пръв път в сп. „Православен мисионер”, кн. 3-4, 1943 г.
