Християнинът умее да разпознава “монашеското” в брака и “брачното” в монашеството
Разговор на Мария Огойска
с о. Николай Нешков,
протойерей в храм-подворие
на Московската патриаршия
“Св. Николай Мирликийски”
Как се съотнесоха предварителната Ви представа, нагласа и знание за Светогорското със неговото истинско, същностно битие, което усетихте за първи път през есента на 2007 г.?
Истината е, че чаках дълго преди да отида на Света Гора. А очакването за всички нас само по себе си е свещено състояние – то предопределя истинността на участието ни в онова, което очакваме. Ето нещо присъщо на поклонниците – те не отиват, всъщност, те се „връщат”. В този смисъл (сега си давам сметка за това) всяко „предварително знание за Светогорското” е знание за мястото, на което ние, православните, принадлежим. В момента, в който фериботът се отдели от пристана в Урануполи, бризът отнася всяко суетливо подпитване за неизвестното и ти остава само мисълта, че се завръщаш – макар и на място, на което не си бил физически.
Тече ли, наистина, времето на Света Гора сякаш като в един „дълъг духовен ден”?
Денят е по-скоро безкраен. Пладнето там не е по ориенталски мъчително, то е спомен-преживяване на Литургията, с която започва всеки ден. Всъщност, в едно стихотворение на Манделщам Евхаристията е наречена „вечно пладне”. Но отървавайки се от мъчителната конотация на тази дума, би трябвало да го преведем като „вечна висота на слънцето в живота ни”. Такова е Атонското пладне. А и поради твърде специфичното разпределение на ежедневието там то не е градското „мъртво време”, нито селската „икиндия”. То наистина е „дълъг духовен ден” – равен на себе си и допрян до вечността.
Ще си позволя да цитирам думите на един Атонски старец, които успях да чуя в кратък филм, съхранил гласовете на неколцина светогорски монаси в годините 1990-2001. Репликата беше следната: „Всеки човек се спасява съобразно с духовните условия на своето време!”
Така говори монашеската трезвост. Тя е дотам радикално нежелание за приспособяване, че ако поради своята откъснатост от света монахът търпи обвинения в свръхконсерватизъм, то неговата „неадаптивност” му навлича обвинения в реакционерство. Времената обаче се менят. Родената от християнството култура съумява да извлече техния „екстракт”, онова, което не е „прах и пепел”. Същото прави и монашеството – то нито жертва достойнството си в угода на някакво съвремие, нито жертва съвремието в името на някакво свое „бягство” от него. Накратко – то чете и изпълнява Евангелието като днешна книга, не като вчерашна или утрешна. Точно това радикално умение да присъстваш във „всеки ден, който се казва днес”, е начинът „да се спасяваш съобразно духовните условия на своето време”.
Може да се прочете в не един пътепис, че този който оставя света ненавижда греха, но едва после разбира колко е безумен света. Не е ли малко преувеличено, че единствено през отделянето е постижимо такова едно цялостно разбиране за преходността въобще?
Мисля, че пътеписът не може да улови тази парадоксалност на „мъдрото безумие” на монасите. Нито пък може да преодолее вековната тежест на клишето, според което замонашването е мъчително, трагично откъсване от близки хора и скъпи неща. Монахът се откъсва от обичайната „родовост” и „семейност”, защото има дарбата за това. Той не е психически уязвен човек. Вярно е също така, че той може да изпита трагическо усъмняване в избрания от него път, но точно тази дарба е нишката между него и живота, за който е създаден, която няма да се скъса. Та нима не могат да кажат същото и семейните хора? Християнинът умее да разпознава “монашеското” в брака и “брачното” в монашеството. „Онова, което е мъдро за този свят, е безумие за Бога”, казва св. ап. Павел. Нека не забравяме, че живеем във време, в което съпружеската вярност, чистотата на мислите, благородството на желанията е „безумие за този свят”. И монахът, както и всеки християнин е призван да не нарича ненормалните неща нормални, а това често е много трудно, защото означава борба на един-единствен човек срещу цяла една култура. Един от големите православни богослови на 20. век, мисля, че о. Георги Флоровски беше казал, че монахът просто е мирянин, който се отделя в пустинята, за да изпълни докрай обетите, дадени от всеки един от нас по време на Кръщението – ние се „отричаме от сатаната, от всичките му ангели, от всичкото му служение и от всичката му гордост”. Монахът се „отделя”, за да се събере с Бога – в духа на високата исихастка традиция – радикално и всецяло. Това обаче е присъщо на всеки истински християнин. Монашеството не е свидетелство за нещо, което само монасите могат да правят. То е един от двата възможни начина за несъгласие с това да участваш в преходността на този свят. Семейният християнин се отделя от света, за да се съедини с другия – и по свидетелството на самия св. Иоан Златоуст – това е понякога дори по-трудно.
Забелязва се една зависимост: хората, които в света са по-вцърковени, когато отидат на Света Гора и се докоснат, някак са по-въздържани и „непрехласнати” по Атон, отколкото „обикновените” поклонници.
Уви, твърде рядко някой от нас не носи в себе си някаква романтична болест. Представата на вцърковения човек за монашеството често е легендарна, направо одиозна. Бил съм свидетел на това как при посещението на някой атонски монах в някой от градските храмове църковните хора се тълпят за благословение, дори някои от тях загърбват изповедниците си и се изповядват при тези монаси (което само по себе си никак не е лошо), очевидно с надеждата за „истинска” благодат, и често са смаяни от направо алергичната реакция на монасите спрямо наличния духовен живот. Монахът „задължително” е благ и прозорлив старец, който знае и тутакси изказва дълбинни истини за собствения ни живот. Очакването от Света Гора е точно такова у мнозина църковници, очакване за някакво неминуемо „прехласване”. И ако нецърковният човек е непредубеден, по-скоро турист, а не търсач на истина, то църковният човек очаква непременно и внезапно потапяне в духовни беседи и чудодейни молитви. Това, разбира се, е рядко и благодатно състояние, което най-често е далеч от очевидността. А нецърковният човек може да усети невероятното Атонско благоухание, смълчаността, живостта на сградите, бликащият мир от обикновения разговор – и накрая честно да признае, че всичко това е просто друго, при което той би искал да се завърне. Познавам нецърковни хора, които обичат Атон по точно този непосредствен начин. А какво да кажеш на хората, които съжаляват, че не са се добрали до някой прозорлив старец и са разочаровани от това, не зная.
Какво сближава борбата с духа на пресищането и борбата с духа на гордостта?
Фактът, че тези два духа са вместени в една личност – моята. Те са парадоксалният начин да съществувам без Бога. И борбата с тях е също толкова парадоксалният начин да Го намеря.
„На Атон нищо не се ражда!”. Почти превърнал се в клише израз. Но през грижливо надписваните черепи на починалите братя, особено внимателно „изтръсквани” от тленността и подреждани в костници, се трупа памет за неистовия копнеж по Живот-а след смъртта. На Света Гора това оголване на костите в очакване има особено мощно присъствие, дори е обяснявано (от възрастни и успели в света мъже) като подтик за прекрачване, дори за смяна на изповеданието, за избор на Православието.
Напротив, на Атон се раждат изключително много деца. Самият факт, че там има толкова много монаси, които хиляди наричат с охота и благодарност „отци”, означава, че са се родили при тях, на Атон. Човек не се ражда само от утробата на майка си – той се ражда и „от вода и Дух”, от грижите на духовния си отец, и при това се ражда не за обикновен живот, а за вечен. И св. ап. Павел пише на „чедата си, за които пак е в родилни болки”. Що се отнася до паметта, изразена в съхраняването на костите на починалите братя, тя е, по един отново парадоксален начин, очакване, а не просто „спомен”. „Вечная памят”, изпяно в панихидата е израз на невъзможността да забравиш някого, както се забравят изчезналите от живота ни неща. Но костите не са подтик към нещо, а свидетелство за нещо. Някои от тях притежават невъобразимия израз на светостта – благоухаят. Та нали пак св. ап. Павел пише на Коринтяните, че те, апостолите, са „Христово благоухание ”. И когато тялото, това тленно и тежко тяло е тяло на свидетел на вярата, самото то благоухае. Ние сме свикнали със синтетични думи, затова си представяме и само синтетични благоухания. Костите благоухаят не толкова за обонянието – то долавя, но сърцето се утешава. А онези мъже събират така грижливо костите, за да не пропуснат благоуханното свидетелство за живота на някой от тях. В онази пустиня нищо не вдъхновява повече от живата праведност. Тъй че, атонските жители не „прекрачват”. Те просто не пропускат.
В един разговор споменахте, че сте си „у дома в Зограф”. Означава ли това, че 21. век губи битката със Средновековието?
Християнско умение е да не сблъскваш епохите. Никоя епоха не губи битката с някоя друга, просто, според думите на Еклесиаст, никоя от тях не е по-добра или по-лоша от останалите, да твърдиш обратното „не е от ум”. В Зограф – и това не е само мое свидетелство, те посрещат не както в другите манастири. Има едно домашно „настроение”, едно „недисциплинирано” приятелство, запуснатите сгради не изискват нищо повече от това да си починеш сред тях. През цялото време си някак дълбоко благодарен, че си там. Това е уникален манастир, в сравнение с толкова много други безпомощен, отруден и хаотичен, в който обаче всичко и всеки си е на мястото. Точно като у дома – независимо от безпорядъка намираш хората и вещите там, където си свикнал да бъдат. Никой не те изтезава със „задължително” гостоприемство. Никъде другаде не усетих колко смислена е нуждата да има красота сред пустошта. Огромни пространства на малко място, високи стени, които не пазят хората от външния свят, а техния покой – да не си отиде. Може да се каже още много, но всъщност главното е дарбата на този манастир да излъчва живот и неповторимост – все черти на дома.
Как се постига умилителното, одомашнено говорене/ възпяване на Света Гора, към този – общоизвестно и предварително заявен като изключително строг – подвижнически живот? Ето само два от множеството примери: един колективен текст – народна песен от Софийско :
Света се гора наднела,
Нади море се наднела,
Гора по море гледаше:
По море върви бел каик,
И у каико седеше,
Богородица седеше,
У раце държи Христосе,
Христос мажко детенце;
От десна страна седеше
Свети Йована, кумо му
От лева страна седеше
Свети Илия, уйкя му,
А каикчиа ще беше
Сам беше свети Никола;
И по каико вървеха
Вървеха до три гемии,
пълни са жълти жълтици
та че манастир да права
манастир Света-горица.
и авторски текст-стих-призив, публикуван 30 години на 20. век в юбилеен „Паисиев лист”:
О, Неразумний!
Г. Вишневски
Да бе заминал за Света Гора
а не в Берлин, Париж, Женева
да следва днешните науки-
в свещената обител на Зограф,
между старинни шестодневи,
зовът Паисиев би той разбрал
и горд ще се завърне тука,
че е потомък на народ велик.
Тогава, вече българин корав,
обикнал благозвучния език
на Кирила, Методий и Паисий,
с възрадван дух и независим,
не би красил – о, неразумний –
с чуждици свойта реч безумна.
Поезията е немислима без аскеза. Тя, разбира се, може и да си остане в рамките на „умилителното говорене”, да бъде „зашифрована” във фолклора, да бяга от суровостта на виждането, но никога няма да се роди от другаде. Християнската поезия в България пък е някак си непознат, дискретен феномен. Нейната чувствителност не е била насочвана от вглеждане в монашеството. Не разполагаме, доколкото ми е известно, с поезия, която рефлектира върху монашеската духовност. Атанас Далчев, Николай Лилиев, Яворов, Дебелянов, големите имена на българската поезия творят някак си чрез и от една друга „надсветовност”, в която инак има забележително християнско присъствие. Мисля, че единствената възможна и налична словесност засега в поезията за Света Гора е цитираната по-горе. Строгостта на този живот е „домашно”, често „патриотично” усвоена. Постигането на подобно говорене, следователно, е въпрос вече на традиция
Интервюто е част от специалното издание "Светогорски лист", май-юни 2008 г.
