Мария Огойска
преподавател в НБУ, член на изследователския екип
“Достойно е, наистина,
да те облажаваме, Богородице!”
Съществува една атонска икона, от 18. век, която изобразява отпускането, възправянето, преминаването (понеже преплуване не е, но прекосяването) в едно средновековно-интимно, уютно-накъдрено море (Средиземно море) на иконата, наречената по-късно Портаитиса (Вратарница, Дверница), иконата-пазителка на грузинския манастир. Манастирът Ивирон (бивша Климентова обител), същият, на чиито бряг се озовават Св. Богородица (още приживе) и спътниците и, пътуващи към св. Лазар в Кипър, когато същото море – и по Божията воля развълнувано – ги отнася на отредената за Майката Света Гора Атонска, небесният и и земен жребий.
Във времето тези събития следва да се разполагат така:
1. век – чудесното появяване на Св. Богородица на Атон, падането на капищата, оттеглянето на старите богове, покланянето им пред Божията майка. Десет века по-късно, на мястото, където Богородица слязла на атонския бряг, св. Атанасий Атонски пише, че на полуострова е основана от грузински монаси Иверската обител.
9. век, Константинопол, сърцето на Византийската империя, властването на император Теофил (829-842), разгарът на иконоборските гонения.
У една богата, благочестива вдовица, иконопочитателка, била молитвено пазена икона на Богородица Пътепоказателка, за която преданието говори, че е от онези, рисуваните от св. ев. Лука. По заповед на императора, след щателно претърсване, намерили иконата и наранили лика й с меч... От раната потекла кръв. Преданието говори, че нещастникът, като видял, изпаднал в неописуем ужас, покаял се, замонашил се... А вдовицата, като разбрала, че не може да спаси иконата я отдала на морските вълни, на Милостта, както и синът си, ревностен иконопочитател – на иночество (на Атон, естествено!). Впрочем връзката Атон-Константинопол изобразява, дава плът на най-същественото, на което е подчинен животът на средновековния гражданин на империята – Спасението! А в епическите полемики с иконоборците византийските писатели придават на личността на Богородица и друго значение – нейният образ се чете като изобразяващ догмата на въплъщението. Затова и в химнографията от този период е разгърната изключително богородичната символика.
В иконата, изобразяваща морския път на иконата, географски пространството е някак обърнато, нищо не си е на точното място – Константинопол (където отвъд крепостните стени на извисяващия се град забрадена жена и млад мъж държат току над водите иконата) се намира на запад, Крит и Родос са горе, на север, брегът, където иконата е вече в монашески ръце, Атонският бряг, е на югоизток (дали не защото “светлината е от Изток”!) и закотвена сякаш между двата бряга, присъства доминиращо в иконното поле трето изображение на Богородицата Одигитрия. Пътепоказателката – отново с цялата суровост и сдържаност на изражението, с поглед и ръка сочещи към Спасителя. Защото Той е Пътят (Йоан 14:6), а тя е указваща за Пътя, наПЪТстваща. И като в едно алегорическо пространство, морето по условие е дом... и по думите на св. Григорий Назианз “Бог наш яко глубина ест морская”. В това утробно сякаш място не ще да е случайна тази трикратност (присъствието на три икони) и тя (дори по разположението си) отвежда мисълта към трите звезди, задължително изобразявани на мафория на Богородица, символ на непорочността на Приснодевата до, по време на рождеството и след него.
Има ли значение фактическата географска поместеност, когато очевидно стремежът на иконописеца в 18. век, е да побере на дъска сюжет-чудо. Стоим пред икона, която фиксира чудото с Иконата-Пътепоказателка, свидетелства за него, като само условно го разполага в някакво (Средиземноморско) пространство. Извършителят на чудото е Бог.
Но, детайлите говорят – очертанията на брега (криви, гънещи се, мъчни за преброждане) внушават труднодостъпност; малки човешки фигурки на мъже-войни, хукнали с оръжие да тършуват из краищата на империята, унищожители на икони, иконоборци-изпълнители. Погледнато е отвисоко на това затворено, гъмжащо от платноходи море, някак снизходително, защото е изобразяваното тук, вече се е случило, тук се преразказва чудото. И отново – неговият извършител е Творецът. А задачата на иконописеца, е (казано с днешни думи), да визуализира съществуващото предание, и през молитвената употреба на иконата – то да бъде умножавано.
Ако се върнем в разказа за чудото, ще разберем, че иконата пътешества из по-вътрешната част на вътрешното море (Средиземно), докато монасите-иверци не видели една привечер във водите огнен стълб, носещ Богородична икона. И това се повторило няколко пъти, а на благочестивия старец Гавриил насън се явила Св. Богородица и заръчала да разкаже на братята, че иска да им предаде като покров, застъпничество и помощ своята икона. Старецът трябвало да стигне по вода и да поеме иконата. Внесли чудесния образ в олтара на съборния храм. Познали, че е същата онази Никейска икона (по името на града – Никея, в Анатолия, югоизточно от Константинопол, на брега на голямо езеро, което се съединява с Мраморно море, особено известен с провелите се в него два вселенски събора) по кървавия белег, който тя съхранила. Но преди утренята на следния ден открили, че иконата липсва, търсили дълго и накрая установили, че тя се намира над манастирската порта. Което, преданието говори, че се случило още два пъти, докато Св. Богородица лично не се разпоредила (отново чрез стареца Гавриил) да не се опитват да я удържат в олтарното пространство. Защото не монасите Я пазят, а Тя бди над тях, в настоящия и бъдещия им живот. Напътила ги – да се уповават на милосърдието на нейния Син, да пребивават в добродетелен живот и страх Божи. И знамението: Докато тази нейна икона стои в тяхната обител, щедростта и благодатта на Сина ще са за тях.
Многочислени са чудесата, извършени от/през/около/посредством Иверската икона на Божията майка. Почитана сред гръцки-говорещите като Портаитиса, в славянския свят като Вратарница (още Дверница), празнува се на 13/26 октомври и на 12/25 февруари, както и във вторник на Светлата седмица. Свързана е исторически и с българската история – тя е иконата, която е изобразена в средата на разпятието на Самарското знаме. Копие на чудотворната Портаитиса била поръчана в Москва от цар Алексей Михайлович през 1647 г. и изписана от благочестивия Ямвлих Романов, тържествено проводена да предвожда войските в битка против поляците при Вязма. И до днес е пазена в Новодевическия манастир в Москва. Друго копие, също чудотворящо, на Иверската икона на Божията майка е било поставено в кулата на Воскресенските порти в Москва през 1659 г. (Впрочем, Св. Богородица, съществува и с епитет Пирогоща (от гр. пирг, със значение на кула, крепост, опора, столп, или columna на лат.) Така в Икос 12 на Акатиста се пее: “Радвай се, непоколебими стълбе на Църквата; радвай се, неразрушима стена на Царството!. Този епитет е широкоразпространен в църковната литература. В Слово на Патриарх Герман за обсадата на Константинопол, в което се разказва за спасяването на Града от Богородица на 15 август 718 г. тя се явява като облачен стълб.) Но култът към нея толкова се усилвал и тя шествала из града, както някога в Константинопол, изцелявайки и утешавайки скърбящи и болни.
В началото на 80-те години на миналия век, копие на иконата, добила известност като Монреалска Иверска се прославя с факта, че е от нея струи миро, а иконата е изцеляваща, отново чудотворяща.
Затова и припевът към нейния Акатист е:
Радуй ся, благая Вратарнице, двери райския верним отверзающая!
Фрагмент от текст, публикуван в списание "Християнство и култура", брой 23, декември 2007.
Статията е част от специалното издание "Светогорски лист", май-юни 2008 г.
