Д-р Кр. Тулешков
Здрав, могъщ, само бял,
от идеално издялан камък,
висок почти до възбог,
като същинска мощна крепост
Света Гора Атонска винаги е била, за нас българите, един духовен магнит, само мисълта за който е предизвиквала в нашите сърца приятно смущение. Много десетилетия изминаха от онова време, когато из тайнствените гънки на атонските гори, сред политическия и духовен мрак, сложил тежката си ръка над нашата страна, проблесна първата искра. Тя в последствие се разрастна в пламък, който доведе борбите за духовна и политическа свобода и сложи основата на националното съзнание, необходимо за създаването на днешна независима България. Десетки поколения се мениха от тогава, но всяко едно от тях още от люлката се закърмяше с неизказана любов и безгранично благоговение към светлата памет на първия светъл лъч в нашата нова история – Отца Паисия Хилендарски и към светите обители, под чийто покрив той, приведен, денонощно работи безкористно, импулсиран и крепен само от своя род и от вярата в неговото бъдеще.
Между Солунския и Орфанския залив на юг се простира широкия дланоподобен Халкидически полуостров, който завършва в Бяло море с три тесни пръстовидни дълги полуострови: Касандра, най-западния Лонгос, Ситония, в средата, и Атон или Света Гора Атонска, най-източния.
Отиването до Света Гора е свързано с много формалности, които понякога лишават желаещия от възможността дори да замине за там. Нужни са специални разрешения от Външното министерство в Атина, Губернаторството в Солун и от управителя на Атон, най-подир. Неизбежен изходен пункт към Атон е Солун, някогашния просветен и политически център за българите от Македония. Днес, някога цъфтящия голям пристанищен град, който е бил вратата на централната част на Балканския полуостров за външния свят, прави впечатление на изоставен, посивял, почти лишен от живот, защото в тясната ивица земя, която му остана притисната към Бяло море, вече са в състояние да му отнемат част от износа и такива малки пристанища като Кавала и Деде-Агач.
С параход от Солун до пристанището на Атон – Дафне се отива за 9-10 часа.
Още от стъпването на брега човек чувства, че е попаднал в малко по-друг от нашия свят. Преди всичко Атонския полуостров изцяло попада в средиземноморската зона и има хубав топъл климат. Истинска зима в него няма, а снеговете се задържат само в тесните стръмни северни дялове на връх Атон, понякога дори до месец юли. Голямата близост на морето прави въздуха, особено нощем, много влажен. Наличността на висока денонощна температура почти през цялата година, както и достатъчното влага във въздуха обуславят съществуването на богата и разнообразна буйна средиземноморска растителност.
Стройни островърхи тъмнозелени кипариси се извишават към небесата, обширни маслинови и кестенови гори, лаврови дървета и миртови храсти и много други южни растителни видове дават особено интересен облик на тая и без това красива ивица земя, която от всички страни се мие от водите на Бяло море.
Времето тук играе доста малка роля и много по-малко стойност има, отколкото при нас, затова много бавно тече. Човек чувства, че не текат секунди, минути и часове, като в нашия нервен свят, а постоянно и непреривно една вечност се прелива в друга вечност. Нещата мъчно остаряват и мъчно се обновяват. Те понякога остават да съществуват като че ли забравени от новото време, затова за нас изглеждат архаични. Тук часовниците още вървят по старото турско време, още се тегли с оки, абсолютно е забранен достъпът на всяко живо същество от женски пол. Човек разбира, че пред него седи един тайнствен свят, който макар че е къс от нашата земя, е взел от нея само някои от най-необходимите елементи за съществуване, а всичко друго – живот, мироглед и пр. – е взел от друг един неземен и неразбираем за нас свят...
Още в началото на 3. век сл. Хр. малките селища от Атонския полуостров изчезват и той става главно място на отшелие за религиозно издигнати хора и място за почивка на благочестивите набожни християни от цветущата тогава Византийска империя. Тогава се основават първите килии и малки манастирчета. Вратата на полуострова се затваря завинаги за всяко женско същество – източник на съблазън и грях. Стари предания разказват за нечувани чудеса и манифестации на Божията сила в Света Гора, за основаването на манастирите и църквите, за пренасянето мощите на светиите и за чудните проявления на тяхната сила да лекуват и запазват от зло всичко, което е в допир с тях, за пренасянето на чудотворни икони с непосредственото участие на могъщите духове на изобразените по тях светии. В онова далечно време, което характеризира чистата зора на християнската ера, Божествената Майка Св. Богородица е посетила девствените и чисти гори на полуострова, който от тогава е поставен под нейния патронаж. Но минава векът на безоблачната светлина и тих религиозен екстаз за Света Гора и нейните обитатели. При императрица Теодора в 844 г. се почва гонението на иконите. Монасите, като противници на иконоборството, силно пострадват.
***
В 855 г. Император Василий I Македонец обезпечава веднъж завинаги правата и свободите на светогорските монашески общежития и им отстъпва с особен хрисовул полуострова за вечно владение. В 10. век тук се явява велик реформатор, в лицето на интелигентния и енергичен монах Атанасий Трапезундски, който коренно реформирал монашеския живот и организация и с помощта на император Никифор Фока в 963 основал на самия югоизточен край на полуострова манастира Велика Лавра. По тоя образец се основават и другите манастири на полуострова. В тях започват да се трупат големи богатства от щедрите дарения на владетелите на всички православни страни. Тук зацарява благоденствие. В 1540 г. територията на полуострова се разпределя във вечно притежание между двадесетте манастира. Натрупването на големи богатства обаче, привлича вниманието на пиратите и те от 13. век започват да нападат полуострова и да ограбват и опустошават манастирите. В същото време тук с огън и меч нахлуват латинците-католици от кръстоносните походи. Нахлуват арабите. Разразяват се опустошителни земетресения. Започва нечовешка борба между чистия монашески ентусиазъм, подпомогнат от благотворителността на православния християнски свят и разрушителните: пирати, католици, араби и природните стихии. И това продължава до края на 18. век.
През турското владичество Атон запазва автономията си и играе трудната, но благородна роля на духовен крепител на поробения християнски свят. В 1830 г. започват да се подреждат манастирските библиотеки, в които се оказват много ценни стари ръкописи на пергамент и хартии. Още от 16. век административно подчинен на Солун, в 1860 г. се създава митница за полуострова със седалище на управителя в монашеското градче Карея. В 1912 г. гръцките войски окупираха Света Гора. През Световната война там били разквартирувани съглашенски войски. В 1926 г. гръцката власт създаде специална Конституция за Атон, която бе приета от двадесетте манастира. Тогава се назначава за Атон главен управител на полуострова, представител на гръцката административна власт, със седалище в Карея.
След този бурен и интензивен живот, днес Атон почива. Зад дебелите стари манастирски стени почива старият пословичен религиозен ентусиазъм. На восъчно бледите лица и очи на старите монаси можете да доловите мъдростта, придобита векове. И наистина, всички монаси тук, дори най-младите, са прастари, защото животът на всекиго започва с образа на зората на Света Гора, през малкото години на своя земен живот, под шепота на старите легенди и предания за чудеса, подвизи на светии и пр. Изживяват целия си живот на това свято място и придобиват мъдростта на изминатите векове.
Пристанището на Света Гора – Дафни, в което параходите спират от 1881 г., е разположено на югозападния бряг на полуострова. То представлява малка група от постройчици, сгушени до самия бряг на подножието на стръмния планински склон. Там има няколко дюкянчета, полицейски участък, телеграфо-пощенска станция и няколко ниски постройки, в които всеки от манастирите си има по няколко стаи. Тъй като е необходимо всеки посетител да вземе разрешение за оставане в полуострова и посещаване на манастирите от управителя на Атон, той трябва да отиде в неговото седалище, монашеското градче Карея. Пътеката, зигзаговидно се поема по стръмния склон между живописни, терасовидно направени, укрепени с каменни зидове маслинови градини. Личи системна и упорита работа от много поколения.
Първият срещнат манастир до самата пътека е Ксиропотам, който по дата на основаване е един от най-старите. Основан е 421 г. и е посветен на Светите 40 мъченици, чиито мощи е съхранявал. Изгарял е из основи три пъти, като след последния пожар в 16. век е отново възстановен с помощта на Султан Селим I.
Градчето Карея е разположено почти в средата на полуострова на 2,5-3 км. от източния му бряг. Като единствен търговски център, тук има можество дюкянчета и гостилнички, в които има всичко необходимо, а също тук монасите от околните килии донасят за продан изработените от тях венци, резба, икони, броеници и пр. Повечето от постройките са църкви или двуетажни каменни здания с масивни, също каменни огради. Те са в голямата си част собственост на различните манастири. Само няколко постройки са собственост на централното управление на Монашеската република. Това централно управление има две тела. Едното, което има чисто духовна власт, се състои от 20 души, по един от всеки манастир, а второто, което има чисто административна власт, тъй наречената св. Епистасия, се състои от 4 души представители на разните манастири, като всяка година те се сменят, за да се изредят в управлението всички манастири. Зданието, в което живее представителят на българския Зографски манастир, наречено конак, е голямо каменно двуетажно, с великолепен изглед, ограда, сред голяма градина и с хубаво разпределение вътре. Там сега има само двама стари монаси.
Недалеч от Карея е огромният руски скит Св. Андрей. Той е в земите на манастира Ватопед. Някога там са живели около 2 000 руски монаси, а сега едва са останали около 200.
В Атон между манастирите изобщо широки коларски пътища няма. Движението става с коне и мулета; разбира се, най-много пеша, по пътеки, които, където е необходимо са калдъръмени. Пътеката от Карея за Зографския манастир минава на северозапад през гора от млади и стари, някои от които вековни, кестени, а след това през обширни смесени широколистни гори с множество южни дървесни видове, прехвърля билото на вече ниската тук планина, стръмно се спуска към дълбок и дълъг, обрасъл по склоновете и дъното си с пасища и кипариси дол, отворен към запад, и внезапно свършва пред монументалната врата на Зографския манастир. Здрав, могъщ, само бял, от идеално издялан камък, висок почти до възбог, като същинска мощна крепост. Това е първото впечатление, което човек добива, загледан в огромната сграда на манастира.
Хвала на тези, чиито плещи са понесли бремето за неговото изграждане, както и на тези, които носят нелекото бреме на неговото достойно съществуване. Някога тук са живели в пост, молитви и почтен труд по градините, маслиновите гори, шивачниците и пр. на манастира около 500 души български монаси. Днес те са само около 90, от които повечето стари и малко работоспособни. В това българско островче, сред инородното море, човек с безкрайна наслада чува да се говори хубав български език, а приемните зали и стаи, както и килиите на монасите са украсени с портретите на членовете на българското царско семейство.
Зографският манастир е основан от тримата охридски братя Мойсей, Арон и Йоан при царуването на Лъв Мъдри (886-912). В 13. век бива разрушен от пирати и пожари и после постепенно възстановен с помощи от българското население в Македония и от императорите Андроник II, Андроник III и пр. В днешния си вид бива напълно завършен едва към половината на 18. век. Църквата му „Св.Георги” е от 1502 г.
Както при основаването на Рим двамата братя се скарали за името, което да носи града, така станало и при кръщаването на манастира. Понеже и тримата братя били на различно мнение, решили спорът да бъде разрешен от самия светия, който е вдъхновител на работата и покровител на мястото. Обтегнали братята платното, на което да се изрисува образа на светията-патрон, оставили го за през нощта в олтара на църквата. На сутринта намерили изрисуван образа на св. Георги. Зарадвани от проявеното внимание, братята разгласили новината из всички манастири. Когато вестта достигнала до Едеския архиепископ, той пожелал сам да се увери в станалото чудо. Когато обаче застанал пред иконата, подбуждан от съмнение, той я попипал с прът, тъй както апостол Тома бе попипал раните на Христос. Но архиепископът не се отървал тъй лесно само с един лек упрек. Пръстът му залепнал за иконата. В паническа уплаха дърпа архиерея пръста си, пада на колене и моли св. Георги, когото е обидил със съмнението си, за милост, но напразно. Понеже би било светотатство и велик грях да разрежат иконата, за да освободят пръста, отрязали върха на самия пръст. И днес поклонникът може да види върху иконата изсъхналата част от пръста на Едеския архиепископ.
Понеже св. Георги сам се изографисал на иконата, манастирът бил наречен „Св. Георги Зограф”. Не по-малко хубави и чудни са легендите, свързани с пренасянето на другите две древни икони на св. Георги в Зограф.
Преди Голямата война манастира е бил много богат. Притежавал е цели манастири и метоси в Бесарабия, Румъния, Халкидонския полуостров и пр., но днес всичко това е отчуждено от съответните държави. Единственият имот на манастира остава в близкия п-в Лонгос, където има земи с маслинови и др. градини.
Самият манастир е на 2,5 км. от морския бряг, на който има собствено пристанище.
На 1,5 час от Зограф, близо до източното крайбрежие на полуострова сред обширен дълбок дол е разположен Хилендарският манастир. По начина на стопанисването на горите и по поддържането на пътеките му, още отдалеч личи, че няма здрава организаторска ръка, че няма грижи за общия имот. Самият манастир, който е внушителен по размери, има много старинен вид. Някои от зидовете му са попукани, цели крила, засегнати от разрушителния зъб на времето, са необитаеми. Дворът му е запустял. Стълбите на високите му здания са изтрити. Голямата му приемна зала, единствена е чиста и спретната. Стените L са украсени с образите на сръбските владетели от всички династии, на сръбски национални герои и с картини, представляващи военните подвизи на сръбското оръжие през вековете. Манастирът днес е сръбски.
Основан през 12. век от св. Симеон (Стефан I Неман – Велик жупан) и св. Сава, епископ на Сърбия. През 17. 18. и 19 векове монасите му са българи от Стара България и Македония и манастирът е бил български. На 21 март 1896 г. сръбският крал Александър Обренович посетил Хилендар и после сръбската държава започва да отпуска големи суми, а също да изпраща множество монаси. Така сръбското влияние се засилва и днес има само двама-трима стари българи.
Съборната църква, основана 1293 г., е посветена на Св. Богородица, която е постоянна Игуменка на манастира. Друг игумен не се избира! Зад епископския трон извън църквата е гробът на св. Симеон. От там е израсла огромна, стара лоза, чието грозде се слави с лековитата си сила против безплодието на жените. В олтара на църквата са запазени доста ценни вещи, а в библиотеката има няколко стари пергаментови ръкописа и книги от 12. до 17 в.
За нас, българите, обаче, най-ценното нещо в Хилендарския манастир е духът на светеца – българският монах отец Паисий Хилендарски, а също и единственият запазен от него спомен тук – килията, в която е живял и работил. С явна неохота монахът сърбин, който се яви при нас, след дълго чакане в приемната, ни поведе да видим тая света килия. С голяма трепет в сърцето крачехме по постлания с плочи двор към югозападното почти изоставено крило на манастира. Навлязохме в тясно и тъмно коридорче с изпокъртени стени и под. По ниската стълбичка в ляво се озовахме в самия край на крилото. Тясното коридорче завършва със зеещ някогашен прозорец. Тук сме в развалини. На ляво в стената дъсчена разкривена врата, заключена с кофар. Придружаващият ни български монах, отец Игнатий, от Зограф, ни казва, че зад тая врата е стаята на отца Паисия. Сърбинът монах се суети да търси ключа. Най-подир вратата се отваря и ние прекрачваме прага. Всеки българин би останал потресен от видяното. В душата на всекиго би се надигнала една страхотна вълна на непобедима мъка, смесена с недоволство, гледайки развалините на един от най-скъпите паметници на нашия народ. Никога не можех да си представя килията такава. Подът постлан с разкъртени и разкривени плочи, по тях нахвърляна непотребна смет. Стаичката тясна, едва 3 на 4 метра и то през средата със сводест много дебел зид, който прави и без това ниския таван още по-нисък. Две прозорчета, едно на юг, другото на запад, пропускат недостатъчно светлина в килията. В североизточния ъгъл в стената шкаф с полици без врата, а пред него на пода отвор за подземно скривалище. До източната стена миндер от дъски, а върху него натрупани стари неща.
Отец Паисий живя скромно, работи тихо, самоотвержено, не за себе си, а за своя народ. Той живя като светец и работи като легендарен народен герой, затова заслужава да бъде причислен от родната Църква към народните светци и да бъде поставен редом със светците равноапостоли, св. Климент Охридски и другите, на които е подобен по дела и живот, а килията му трябва да се обърне на олтар, в който всеки българин трябва да смята за дълг да се поклони.
Най-богатият и едновременно най-големият манастир на Света Гора е безспорно Ватопед. Той е гръцки манастир, основан в 978-980 г. Камбанарията му, висока 35 м., е изградена в 1427 г. и е идеално запазена. В двора му има 10 църкви, а в околностите му още четири. Притежава големи владения на Халкидики и другаде в Гърция. Съкровищниците му са пълни с несметни богатства в пари, скъпи църковни посуди и кръстове. В библиотеката му има 634 стари гръцки ръкописи, от които половината на пергамент. В манастира е запазен свещеният пояс на Света Богородица, множество мощи на светии, икони, скъпоценни камъни и пр. Мраморът е употребен нашироко при изграждането и постилането на манастира и църквите му. В южното му крило е обзаведена обширна двуетажна болница с нужните лаборатории, зали и пр. На юг, над манастира на един хълм стърчат само зидовете на огромната някогашна постройка на школата Атониада, изградена на 2 840 кв.м. площ в 1743 г., но просъществувала кратко и затворена в 1821 г.
От пристанището на Зограф, по западния бряг на полуострова, на юг са разположени манастирите Дохиар, Ксенофонт, Св. Пантелеймон, Симон-Петър, Григориу, Дионисиу, Св. Павел.
Руският манастир Св. Пантелеймон, тъй наречен Русикон, е огромен. Новите му постройки по самия бряг са построени чисто по руски – на широко. В тях спокойно могат да се поберат над 30 000 души посетители. На камбанарията има над десетина камбани, най-голямата от които тежи около 12 тона. Из обширните дворове растат маслинови, дафинови, портокалови и нарови дървета. Огромни палми простират дългите си перести листа, редици от големи лянове, покрити със свежи розови цветове, ограждат пътеките. На юг от манастира е най-голямата кипарисова гора на полуострова. Преди руската революция тук е царяло благоденствие. Над 5 000 монаси са били постоянни обитатели на манастира. Особено след Великден със стотици поклонници от Божи гроб са се отбивали тук и са оставяли грамадни суми пари. Днес манастира е беден и останалите 250 стари монаси живеят с малките помощи, изпращани от руската емиграция в Америка.
Едно от най-величествените постижения на човешкия строителен гений в миналото е грандиозният по замисъл и изпълнение манастир Симон-Петър. Построен е на почти непристъпно-стръмния западен склон на планината, върху отвесна скала, която се сношава само към източната си страна със склона през тясна скална ивица. Основан е в 14 век. Три пъти бива опустошаван от пожари, като по зъберите на скалите под него са намирали смъртта си десетки монаси, скочили от прозорците, за да избегнат огнената стихия. При последния пожар е изгоряла и цялата му библиотека, заедно с всички ценности, с изключение на мощите на някои светии, които са били спасени.
Най-богат с археологически и стари книжовни ценности в Света Гора е манастира Велика Лавра, който е само на 15 минути отдалечен от брега в югоизточния край на полуострова. Изграден е в 963 г. от монаха Атанасий Трапезундски с помощта на император Никифор Фока. На южната му страна е още запазена висока крепостна защитна стена, построена от император Йоан Цимисхи, чието име и сега носи. Манастирът е минавал през етапи на възход и упадък, докато отново процъфтява след Гръцката революция от 1821 г. В него са съхранени множество свети мощи, стари реликви и одежди. В библиотеката му има около 1 650 стари ръкописа, от които около 1 000 са на пергамент, а другите на хартия. И то като се почне от 5 в. пр. Хр., та през 1., 2., до 17 в. сл. Хр. Тук е съхранено и едно от Посланията на св.ап. Павел – „Към Колосяни” – на пергамент, от 4 век.
В миналите времена духовният подем към свръхчовешкото, към най-възвишеното и великото, спънат във възможностите си за чисто психични постижения, се изразявал във външните форми на живота и условията. Самоотвержени монаси, бягайки от света към Бога, са си устройвали самотни гнезда по недостъпните отвесни скали по южните склонове на връх Атон или на самия връх, където на 1985 м. височина е изграден каменен параклис „Св. Преображение”. Там, обаче, е немислимо да се живее. Монасите, които са се опитали да сторят това, са били прогонени, защото и върха, както и монасите, които пъплят по мраморната му скала, обича самотата. Наистина, при ясно време, хоризонтите му са чисти и откриват цялото Бяло море, като грамаден залив, осеян с острови на изток и юг, а на запад се синеят очертанията на величествения Олимп. Но когато Атон смръщи вежди, изпод тях заблестяват страхотни светкавици. Цялата планина се разтърсва от гърмове и от огън. Мълнии една след друга прорязват въздуха и разпукват огромните канари. Тогава запустяват монашеските килии по недостъпните скали и отшелниците се връщат при своите братя, а по върховете остават само паметниците на стария стремеж към висините.
Такъв паметник представлява днес цялата Света Гора Атонска – на един непосилен подем на слабия човешки дух към трона на Всевишния.
Статията е част от специалното издание "Светогорски лист", май-юни 2008 г.
Текстът е публикуван за пръв път във в. „Днес”, октомври 1937 г. със заглавие „НЯКОЛКО ДНИ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА”
